What makes people happy?

What makes people happy?

Happiness is one of the main aims in our life. People often ask themselves: “What make me happy? What does happiness mean to me?”
Everybody is different and because of that reason there are different kinds of happiness.
Some people are happy when they enjoy good health in mind and body. Others want to have a lot of friends, loving marriage or just real love. Third reason of happiness can be having enough money, a glory, a social status, a good job or a big house. Many simple things will make person happy if he wants to be. It can be a beautiful song, some favorite man or a pet, a nice picture, a warm hug or a kiss, a delicious food, a gain success.
Sometimes we forget the simple things like these. People take them for granted! So, people begin to seek for happiness in things which they don’t have and this makes them unhappy.
Because of that I think children must be the only who know what is the real happiness. They see it everywhere.
For me happiness means to be with people who I love, for example my family, my friend, the favorite man. Also it means to fight for my dreams and aims, to seek for myself, to do well with everything. The happiness means to me to can see how much it is worth and to go for it.
Everybody wants to be happy. Although some people think they have never been or won’t be happy. But I am absolutely convinced that happiness is in ourselves and we just find it!

Надписа на надгробната плоча на Рафаел:

"Тук почива Рафаел, от когото великата природа се уплаши, че я задминава, докато беше жив, а когато умря, че и тя умира с него."

Тези слова винаги са ме впечатлявали много, затова реших да ги споделя...

Анализ на "Синкстинската мадона"

“Сикстинска мадона“ е еднo от най-известните произведения на италианския художник Рафаело Санти, който твори в разцвета на Ренесанса, редом с Леонардо да Винчи и Мекеланджело Буонароти. Запознава се с тяхното творчество във Флоренция, като през този период става известен като “художник на мадони”, защото се посвещава на рисуването им. Картината обединява търсенията на италианския художник в тази област.
“Сикстинска мадона” е нарисувана за манастирската църква “Св. Сикст”, в Пиаченце, през 1513-1514год. Създадена във времето на зрелия ренесанс творбата внушава висша форма на човечност, въпреки своя религиозен сюжет – Девата слиза от небесата, носейки на ръце сина божи, за да го срещне с хората, чиито грехове ще изкупи. Акт на жервоготовност е изписан по лицето на майката, обгърнала детето си с нежност. Горда и печална, тя идва към нас и същевременно е толкова недостъпна, извисена над всички. В тази картина няма земя и небе, има само облаци. Рафаело е използвал умело въздушната перспектива, но като че пространството не расте в дълбочина, а извира от дълбочината към нас.
Рафаело е решил творбата в триъгълна композиция, като в центъра и седи мадоната, а в двата края – Св.Сикст и Св.Варвара. Така пространството е идеално балансирано. Светиите са в позиция на преклонение пред женската фигура, похват често използван в изкуството на ренесанса, за да се насочи вниманието към доминиращата фигура в произведението. Художникът затваря и уплътнява пространството в долната част с две ангелчета, характерни за картините с религиозна тематика през периода. Те са изобразени на ръба на творбата като връзка между небето и земния свят. Рафаело използва долен ракурс, за да се създаде усещане за величествения образ на Богородица. Ако картината се разглежда триизмерно, фигурите са завъртяни в кръг, носещ божествена символика.
Мадоната е разположена в центъра на композицията, но нейното тяло не е в пълен фас, а леко обърнато на ляво. По този начин ръцете и, държащи младенеца, попадат в златното сечение. Не случайно, в силна точка са разположени и ръцете на Св. Сикст. Неговият жест е важен акцент, който красноречиво сочи пътят на Божията майка и младенеца – от небесата към хората. Облаците, като че излизат от рамката и градят пътя, който вече е предначертан, затова олекотеното пространство в долният десен ъгъл е важно не само, от композиционна гледна точка, но и от идейна.
Фигурите не са статични, движенията и жестовете,създават усещане за динамика, подсилена и от развятия плащ на Девата.
Майсторски художникът работи с похватите на въздушната перспектива чрез светлината в задния фон. Тя подпомага излизането на преден план на мадоната и допринася за божественото усещане, което носи творбата. Друг похват, който Рафаело е използвал, за да подсили доминиращата фигура на майката, носеща младенеца, са разтворените завесите в задния план. Те правят излюзията за въздушност почти достоверна.
Цветовете, които майсторът е използвал са наситени, но ненатрапчиви и пастелни. Червеното, синьото, тютневото зелено и златното, които преобладават в облеклата, внушават тържественост и царствена осанка на фигурите.
“Сиктинска мадона” на Рафаело няма аналог с друго негово произведение. С всеки художествен способ той е насочил вниманието ни към Божията майка, изграждайки представата на своето време за Мадоната. Творбата съчетава религиозните идеи, философското съдържание и художественото съвършенство в едно неделимо цяло. Италианският художник е успял да пресъздаде един класически библейски сюжет по неповторим начин, през призмата на майчините емоции, където религиозното е прерастнало в нещо дълбоко и човешко.

За дрехите и въображението...

Стари дрехи?! Мислите да ги изхвърляте?!
С малко въображение, може да сътворите чудеса и да направите облеклото си уникално и авангардно:)
Това са няколко мои идеи, които съм осъществила...

За малките неща...

Понякога малките неща са тези, които са истински красиви и съвършени. Ако се научим да ги виждаме, животът ни винаги ще е по- колоритен...

Sometimes the little things are the most important. If we can see them, our life will be more colourful...

За слепотата - физическата и духовната

Какво означава да бъдеш сляп и какво – да бъдеш зрящ? Хората често виждат само това, което искат и пренебрегват голяма част от заобикалящата ги действителност. Да затвориш сетивата си и да се ограничиш духовно е много по-страшно от физическата слепота. Затова, ако човек се вгледа в душата си – бил той зрящ или сляп, ще се освободи от собствените си окови, за да поеме по пътя на личното си проглеждане.
Понякога животът ни поставя пред изпитания и страдания, които са нашия път към постигане на щастието и духовната хармония. Ако имаме смелостта да поемем по този път, тъмната страна на слепотата отстъпва пред светлата, безценния дар измества наказанието, превърнало се в спомен. Душата става много по-зряща и чувствителна за малките чудеса около нас.
В модерния век, в който пребиваме, сме заобиколени от всякакъв вид визуализации, знаци, образи и картини, които трябва да ни образоват, да ни напътстват, да ни доставят удоволствие и т.н. Живеем в свят наситен със звуци, образи и цветове и никога не се замисляме какво щяхме да правим, ако бяхме лишени от всички тези привилегии, ако тази система някъде беше прекъсната. Ако живеехме в мрак и образи, които се размиват в пространството като призраци.
Сигурно е невъобразима трудност целият този свят от образи да живее единствено в собственото ти въображение. Но човешката сила да се се бори срещу препятствията има невъобразими възможности, ако и позволиш.
В своето есе “Слепотата” например слепият аржентински писател Хорхе Луис Борхес споделя: “Слепотата не бе за мен пълно нещастие, не трябва да бъде гледана патетично... Да си сляп, има своите предимства... Слепотата е дар.” На нея писателят гледа като на източник на вдъхновение, като на нещо, случило му се с определена цел. Той я смята за страдание, но и за благословия. За Борхес слепотата е наказание може би само дотолкова, доколкото е носител на спомена за първия момент от живота му, прекаран в мрак, но е преди всичко дар, защото решението му да не се предава, да продължава да живее и да се стреми към щастието е запалило в него огън, който е превърнал първия страшен миг на слепота в последен и е разкрил пред него безкрайните хоризонти на душевното познание.
Слепотата ни, било то физическа или духовна, винаги е била, е, и ще бъде едновременно наше наказание и наш дар, чието отношение определяме ние самите.
А душата и човешкото съзнание са толкова дълбоки, че ако ги освободиш можеш да живееш в свят пълен с много повече и по-ярки цветове, в свят с изкючително отличителни образи и много по-силни звуци. Да, вероятно цветовете ще се различават от тези, които ние виждаме с очите си, защото те ще са изградени от въображението, което е необятно. Имаше филм, в който незрящо момиче питаше приятеля си, какъв е цвета на вятъра. Невероятно нали?

Едни очи, една душа, едно сърце...

Имаше едни очи и те бленуваха, те съзерцаваха, те плачеха...
Бляновете – всякакви!
Съзерцанието – винаги!
Плачът – истински!
Бленуваха за други две очи...
Съзерцаваха състояния, чувства, емоции...
Плачеха, защото бяха тъжни...
Плачеха, защото бяха изпълнени със щастие...
Плачеха, защото това ги правеше по красиви...

Имаше една душа и тя се страхуваше, тя се бореше, тя живееше...
Страховете – всякакви!
Борбата – винаги!
Живота – истински!
Страхуваше се да не загуби това, което беше най-ценно за нея...
Бореше се да го съхрани...
Живееше, защото имаше смисъл...
Живееше, защото трябваше да го открие...
Живееше, защото си заслужаваше...

Имаше едно сърце и то се вълнуваше, то даваше живот, то обичаше...
Вълнения – всякакви!
Даваше живот – винаги!
Обичаше – истински!
Вълнуваше се от всичко, което го караше да се чувства живо...
Даваше живот, защото обичаше да се раздава...
Обичаше, защото едни очи се бяха изгубили в други...
Обичаше, защото две души се бяха слели в една...
Обичаше, защото две сърца биеха като едно...