Когато мастиката означава толкова много неща

Изкуството неусетно се превърна в преобладаваща, почти основна тема в този блог. Вероятно, защото то е залегнало дълбоко в мен и ме ръководи в живота ми, започвайки от ежедневните детайли, та чак до високите идеали. Тази вечер се сетих за един цитат от любимата ми книга на Паулу Коелю – “ Единайсет минути”. Тези думи за мен са олицетворение на това, което само човекът на изкуството може да забележи и осъзнае, но към което всички трябва да се стремим – да забелязваме незабележимото, да четем между редовете и т.н.. Има ред подобни мисли, които трябва да ни накарат да се замислим колко сложни са обикновените неща, и колко много могат да ни кажат. Бразилският писател поставя това становище чрез много нестандартна метафора:

“Виждаш ли тази мастика пред теб? – продължи той – за теб това е само мастика. Аз обаче, тъй като трябва да съм вътре в нещата, които правя, виждам растението, бурите, на които е трябвало да устои, ръката, която го е откъснала, пътуването с кораб от друг континент до тук, миризмите и цветовете, до които това растение се е докоснало и които са станали част от него, преди то да бъде потопен в алкохола. Ако някои ден реша да изобразя подобна сцена, ще нарисувам всичко това, въпреки че след като видиш картината, ще помислиш, че се намираш пред най-обикновена чаша с мастика.”

Незнам за вас, но когато аз чета тези редове, си представям толкова много картини, че съзнанието ми се отвежда някъде много далече...

Nowadays the media in Bulgaria pay too much attention to the personal lives of politicians, film stars, businessmen and etc.

There is a variety of media in Bulgaria for example: television, radio, newspapers and online media. They spread a lot of information with purpose to target a large audience.
I think that Bulgarian mass media pay attention to social problems in our society because the public is more interested in such kind of information. Of course, there are different types of media for every taste but I am speaking about the serious one.
First of all, the most important aim for the media is to be useful and up to date for its audience. Because of that reason the source of information has to work for the mass interest.
According to some psychological researches Bulgarian public is not so interested in the famous people as well as American one. For example, Bulgarian usually said: “He is famous and rich. So what? I’m not worse person than him!”
This is a mass reaction because of our mentality.
In contrast to this claim, the social problems as unemployment, accidents, pensions and inflation are actual subjects for the wide public. That’s why the media in Bulgaria pay attention to information like this.
On the other hand, sometimes mass media pay attention to personal live of politicians. For example, the media focus on them when the elections are about to begin. Then there is a lot of information, even it starts to be a little bit of annoying. Although Bulgarian people are interested in politics in fact we don’t believe in politicians. Because of that we don’t pay attention to their life too much.
Concerning to businessmen’s personal life I think more of them keep it as a secret. In Bulgaria many businessmen don’t want their life to be public.
In addition, as I say it is not typical of our nation to admire film stars. For example, it is interesting to read for someone famous but we do it for fun.
In conclusion, more media in Bulgaria pay attention to subject which will be really important for mass public as social problems. Of course, if someone wants to be informed about spicy things around famous people there is media which always work for it.

Художници и политици... трябва ли да имат нещо общо?

На пръв поглед изкуството и политиката нямат допирни точки, въпреки че и двете са съществени явления в живота на хората още в зародиша на техния културен и обществен напредък. Художниците се свързват с духовните начала у човека, а политиците с материалните, но и едните, и другите могат да упражняват манипулация над масите, къде за добро, къде не, едните визуално, другите словестно.
Ето че търсейки разликите, се раждат и приликите. Всъщност работата на художниците често има отношение към политическата действителност. Политици и управници вдигат своя рейтинг и авторитет, когато имат отношение към изкуството, тъй като то се смята за един вид висша степен на „познание”. Още в миналото, в кралския двор задължително място е имал кралският художник, изпълняващ желанията на краля, рисувайки портрети на цялата знатна фамилия. Художниците е трябвало да се съобразяват с прищевките и разбиранията на аристократите или управляващите, в противен случай е настъпвал спад в тяхната кариета и често са прекарвали последните си години в нищета.
Различната политическа действителност ражда специфични произведения на изкуството. Времето на авторитарните режими от 20-ти век е показател за това. Художниците са били ограничавани свободно да изразяват емоциите и идеологията си на платното. Самият политически режим е родил характерни за периода художествени творби, които едва ли някой би сбъркал. През миналия век понякога художниците са били обвинявани от критици и писатели, че се нагаждат към властта, за да могат да рисуват. Тук в съзнанието ми изплуват думите на един художник, който казва: “Ние не сме лекари, ние сме болката на нашето време.”
Изобразителното изкуство е израз на времето си и го отразява с най-различни средства. Затова понякога работата на художника може да се възприеме като израз на политическа дейност. Добрият художник управлява аудиторията си чрез визуалните двуизмерни или тризмерни похвати, влияе на публиката, внушавайки своето мнение и отношение към света.
Модерният творец не трябва да бяга от изразяването на обществено-политическата си позиция, защото огромно предимство на нашето време е, че тя може да бъде чута или видяна и имаме право да я отстояваме.

„Няколко думи за езика” ...По „Невидимият филм” на Жан-Клод Кариер

Езикът винаги е бил актуална тема за анализи, проучвания и тълкувания от страна на учени, от различни сфери. В книгата си „ Невидимият филм” известният френски сценарист и режисьор Жан-Клод Кариер, започва своята творба чрез въвеждане читателите в дълбините на „новия език на 20-ти век”.
Главният проблем съставлява – раждането, развитието и застоите на този модерен език, неговите знаци и универсални кодове за всички, които са „отворени” да разберат посланията му.
Френският кинематографист проследява киното от неговите изначални форми или така нареченият пионерски период на нямото кино. Появата му тогава е предствлявала един радикално нов език, който малко зрители са разбирали без помощ, за което е бил нужен специален човек да обяснява действието на героите, наричан explicador. В първите десет години киното е наподобявало статичните кадри от театъра, където са се разменяли жестове и знаци между героите, но са липсвали звуци и цвят, което експертите са намирали за несъвършенство.
Раждането на истиската форма на новия език се осъществява с изобретяването на монтажа – невидимата връзка на последователност от кадри, която не се използва никъде другаде. Жан-Клод Кариер нарича тази връзка „нов речник и граматика с невероятно разнообразие”. Така истинската радикална новост е „съпоставянето на две движещи се сцени, където едната последователно премахва другата”.
Ранните години на киното са белязани от нямото кино. То не разполага с диалог, нито с вътрешен глас, който да дава индикация за чувствата, бушуващи в актьорите. Така е измислена емпиричната граматика. Тя е напълно приета чак след четвърт век. През 1926г. Жан Епщайн пише за нея:
„ Граматиката на киното е граматика, присъща само за него”, а американският критик Левинсън определя киното като „ най-голямата философска изненада след Кант”.
В езикът на киното използваните специални ефекти бързо се превръщат в конвенционални и международни знаци; универсален код, употребяван навсякъде – отдавна зародила се мечта. За разлика от писането, където думите се подчиняват винаги на един точен код, който трябва да познаваме, за да го разчетем, движещите се образи на екрана, излъчват сигнали чрез изразността на погледа и движенията си. Според Жан-Клод Кариер този език е изграден от образи, звуци, гледни точки, думи, викове, движения, статика, напрежение, чар, болка, забавяне и ускорение, игра, виртуозност, битки, любов, тайни – от всичко, което съставлява ежедневието ни. Той е сложен и всеки го говори по свой начин , чрез своите средства, идеи, стил и дори предразсъдъци.
Като следствие от бързия ритъм, с който се движи векът на промените, развитието на киното, според Жан-Клод Кариер, се сблъсква с много важен проблем. Похватите на почеркът, съставляващи новия език, станали бързо познати, започват да клонят към износване. Така един едва роден език вече отмира, защото всяка изразна форма, която за момент изглежда смела, след трикратна употреба вече е клише.
Френският сценарист търси отговора на този конфликт: „Все пак не може да се измисли нов правопис за всяка книга. Но един език, който открива сам себе си, който се формира, обогатява, не може да се задоволи да повтаря едни и същи елементи...Той трябва, напротив – да се обновява, да се осмелява, да се проваля понякога, казвайки и показвайки.”
Ключът може би се крие именно в това казване – чрез показване; посредством изобилието от визуални образи и знаци, може да се остави по-трайна следа в паметта , отколкото чрез думите и фразите. Само този, който успява да „чете” този ням език, благодарение на въображението си , може да открие разнообразната му граматика и синтаксис.
Когато през 1930 г. ерата на нямото кино е заета от словото, киното се обръща към писателите, музикантите, художниците, архитектите, като всеки допринася с изказа си. То измисля нови професии като оператор, режисьор, монтажист, звукооператор.
В повторението на формите, различния принос на специалистите,обогатяващи невидимия речник по свой начин и ежедневния контакт с публиката, се е формирал и разнообразявал езикът.Той продължава да се променя всеки ден и до ден днешен, по отражение на времената, в които живеем.
Понякога това се явява недостатък. Смесват се техниката с мисъла, емоцията и познанието. Объркват се знаците на промяната с дълбоката същност на филмите. Езикът на киното става все по-технологичен, изказът накъсан (както е в клиповете). Или казано накратко –„ да виждаш без да гледаш, да чуваш без да слушаш”.
Но все пак мнението на Жан-Клод Кариер е, че съвършенният език е мъртъв, не помръдва, не се колебае. А езикът на киното постоянно се разнообразява и търси, дори провалите помагат на развитието му. Има малки моменти на застой, но нито един наръчник по кинограматика – естетически, практически, комерсиален – не издържа повече от десет години. До този момент не съществува стабилизирана и ясна кинематографична граматика.
ХХ в. е свидетел на изобретяването на един нов език и всеки един ден до сега става свидетел на неговите метаморфози. Жан-Клод Кариер е възхитен от този език – способен да каже всичко. Той казва: „ да участваш, макар и само като зрител, в това постоянно усъвършенстване, ми изглежда уникално явление, разгорещило семиолози, психолози, социолози и антрополози.” За френският кинематографист, езикът на киното е всеобщ и всеки може да се докосне до движенията, изработването, повторенията, отклоненията и засечките му. Киното е уникално не само с езика си, но и чрез елементите си; то изобретява акцентите, екзалтациите, тъгата, нови форми на страх. Кариер се надява, че то помага на хората да открият в себе си непознати до този момент чувства, а неговите специфична техника и език, позволяват „открития, които се отразяват – без да си даваме сметка – върху всичко останало, може би и върху личното ни поведение.”
Както всичко в живота ни, киното ни отпраща към самите нас, към емоциите, тревогите, ежедневието ни. Понякога то формира модата на нашите облекла, идеали и стил на живот. Езикът на киното е навлязъл при нас от най-примитивните си форми до самата област на мисълта, философията. Създателите на киното ни представят реалността на своето време , което също е и наше, използвайки най-различни елементи от езика на това велико изкуство.
И ако някои не се съгласи ,че при киното може да става дума за реалност, трябва да се замисли за огромната манипулация върху много области в нашето реално съществуване и киното като един вид негова проекция. В „Невидимият филм” геният на Жан-Клод Кариер ни доближава до същността на киното, неговата структура, тайни, върхове и падове, кара ни да се замислим как приемаме и как се адаптираме към света, в който живеем.

И една торта за феновете на модата... на мен лично ми е трудно да повярвам, че това е торта

Cake& Colour

Има неща, които винаги ни зареждат с настроение. Определено сладкото и шарените, жизнерадостни цветове принадлежат към тази катерогия!
А изкуство може да се създава под всякакви форми. Вчера една приятелка ми показа този уникален сайт за торти и затова реших да го споделя с всички. Мен лично би ме било жал да изям такова изящно сладкарско изделие :)

http://www.pinkcakebox.com/

„Съвременното изкуство и мястото му в моя живот”

„Ние се раждаме със сетивните възприятия, свойствени на определена епоха. Ние не сме властни над нашето творчество. То е вън от нашата воля.” Тези думи на Матис с точност илюстрират как всяка една епоха създава характерно за нея изкуството, което макар отличаващо се със специфичната за времето си индивидуалност, е част от едно цяло и го допълва по неповторим начин.
Съвременното изкуство е динамично като действителността, в която живеем. То е като хамелеон – от най-авангардни и скандални творения, до класически подходи; от изчистени форми, до детайлна барокова моделировка. Изобразителното изкуство на съвремието е в тясна връзка с почти всички видове изкуства – мода, индустиален и графичен дизайн, фотография, архитектура, музика и т.н. Времето, в което живеем е толкова глобално, че обобщава всичко в една система от цветове, форми, звуци и идеи. Време на свобода и индивидуализъм, точно каквото е и изкуството – всеки творец се стреми да създаде оригинална творба, несътворена до сега. Изкуство има както за ценителите, така и за обикновените хора –всеки може да открие творбата, която ще го развълнува. За мен изкуството заема не само важно място, то е вдъхновението на моя живот!
Изкуството е магия, под чието влияние попаднеш ли, оставаш омагьосан завинаги. Майка ми е художничка и от най-ранните си години съм била свидетел на творческия процес, заобиколена от картини и възпитавана да виждам и ценя естетиката навсякъде около себе си. Изкуството преобрази светогледа и ценностната ми система, залегна във възприятията ми, стана част от самата мен.
Когато реших да се занимавам с изобразително изкуство, то беше просто приятно увлечение и имах желание да доразвия таланта си. Не подозирах каква роля ще изиграе в изграждането ми като личност. В един момент осъзнах как всичко красиво, виждам изобразено в светлини и сенки, цветове и щрихи. Разбрах, че мога да тълкувам историята на човешкия живот, отразена в чертите на лицето на всеки човек и да предавам неговата душевност или настроение върху лист хартия. Научих се да виждам естетиката навсякъде около себе си и да се гнетя, когато е нарушена нейната хармоничност.
Ако трябва да анализирам как виждам съвременното изкуство в моите творби, ще ми е доста трудно да обобщя. Първо, защото съм твърде млада и в голяма част от картините си съм била повлияна от академичния подход по време на обучението ми. Второ, защото творчеството се оценява по-обективно, когато е минало известно време от създаването му. И трето, като една динамична личност, търсенията ми често бягат от едната крайност в другата, за да открия по-добре и самата себе си чрез изкуството.
В нашето съвремие, когато всичко е създадено, творците търсят нетрадиционен, различен и актуален начин да изразят себе си. Трудно е да привлечеш вниманието и да бъдеш оценен, когато живееш в свят, в който актуалното днес, е история утре. Хората искат да виждат творческия процес, за да се чувстват съпричастни на това изумително дело. Прекрасен начин за това е хепънинга, при който художникът създава своето творение пред очите на публиката си. Този съвременен начин на творчески акт сближава двете страни на визуалната комуникация, прави изкуството на художника по-откровено и разбираемо за хората, а и предизвикателството е голямо. Имала съм удоволствието да участвам в хепънинг преди няколко години. Група млади художници имахме за цел да придадем колорит и настроение на улицата пред една художествена галерия. Изумително е какви идеи ражда въображението в такива моменти.
Най-удивителното при изкуството е, че всички негови разновидности, форми и стилове, са в тясна взаимовръзка, допълват се и се доусъвършенстват. Изобразителното изкуство навлиза в модата, чрез рисуването върху тъканите, бутиковите бижута и аксесоари, щтампите, които често изобразяват картини в стил сецесион. Напоследък изключителна популярност в модата добива и зародилият се в средата на 20-ти век., в Англия, стил- попарт.
Характерно за него е, че масовите продукти , придобиват уникална стойност; разликата между елитна и масова култура е заличена. Медиите и рекламата са сред предпочитаните теми в попарта - изкуство, което представя консуматорското общество с ирония и остроумие. По тази причина може би разцвета си достига през 60-те години в САЩ:
„ Попартът е любов, защото приема всичко. Попартът прави фурор. Той е американската мечта – оптимистичен, щедър и наивен...!” (Робърт Индиана)
Попартът е благоприятен стил за индустриалния, модния дизайн и за рекламата. Той грабва със своя колорит, графичния подход в линиите и петната. Затова много дизайнери в наши дни се вдъхновяват от това течение в изобразителното изкуство и го претворяват в различни форми и материи.
Модерното изкуство, като че ли не изпуска нищо от погледа си, опитва се да се докосне до всичко и да го пресъздаде през своята призма.Футуризмът отправя търсенията си към динамичното развитие на техническата цивилизация, експресионизмът към вътрешната същност на явленията, декоративният израз при фовизма е станал водещ принцип в съвременния плакат, геометричният подход в кубизма е вдъхновение за много съвременни архитекти.
Също така много характерно за съвременните художници и творците от миналия век са символите и знаците в творбите им. Изкуството става абстрактно, по-трудно разгадаемо, по-скандално, идеята не е изложена на показ. Няма как влияние за тези по-задълбочени търсения да не оказва силното развитие на психологията, чиито търсения вече са на база подсъзнание и семиотиката – науката на знаците и символите. Въпреки древният произход на символите, те се свързват със съвременнното изкуство, защото също като него нямат за цел натуралистично изобразяване на предмета чрез знака. Доближават се до абстрактното изкуство, когато то е искрено и съдържа истинско послание, когато представлява тържество на несъзнателното пред съзнателното, на дълбинната психология пред класическата.
Така изкуството на съвремието може да се възприеме като една глобална мрежа, където всяка нишка е от съществено значение за съседните, които си взаимстват и допълват своя интензитет, мрежа която обхваща огромен диапазон от възможности. В ерата на новото време, като че ли всичко е позволено. Вдъхновение за изкуството могат да станат най-невъобразими форми, контрастиращи сюжети или липса на такива. В съвременния свят черното платно или чисто белият лист също се наричат изкуство и то не без липса на послание. А послания всякакви, с разностранни тълкования. Важното е да имаме очи да виждаме изкуството и душа да го усещаме.