Художници и политици... трябва ли да имат нещо общо?

На пръв поглед изкуството и политиката нямат допирни точки, въпреки че и двете са съществени явления в живота на хората още в зародиша на техния културен и обществен напредък. Художниците се свързват с духовните начала у човека, а политиците с материалните, но и едните, и другите могат да упражняват манипулация над масите, къде за добро, къде не, едните визуално, другите словестно.
Ето че търсейки разликите, се раждат и приликите. Всъщност работата на художниците често има отношение към политическата действителност. Политици и управници вдигат своя рейтинг и авторитет, когато имат отношение към изкуството, тъй като то се смята за един вид висша степен на „познание”. Още в миналото, в кралския двор задължително място е имал кралският художник, изпълняващ желанията на краля, рисувайки портрети на цялата знатна фамилия. Художниците е трябвало да се съобразяват с прищевките и разбиранията на аристократите или управляващите, в противен случай е настъпвал спад в тяхната кариета и често са прекарвали последните си години в нищета.
Различната политическа действителност ражда специфични произведения на изкуството. Времето на авторитарните режими от 20-ти век е показател за това. Художниците са били ограничавани свободно да изразяват емоциите и идеологията си на платното. Самият политически режим е родил характерни за периода художествени творби, които едва ли някой би сбъркал. През миналия век понякога художниците са били обвинявани от критици и писатели, че се нагаждат към властта, за да могат да рисуват. Тук в съзнанието ми изплуват думите на един художник, който казва: “Ние не сме лекари, ние сме болката на нашето време.”
Изобразителното изкуство е израз на времето си и го отразява с най-различни средства. Затова понякога работата на художника може да се възприеме като израз на политическа дейност. Добрият художник управлява аудиторията си чрез визуалните двуизмерни или тризмерни похвати, влияе на публиката, внушавайки своето мнение и отношение към света.
Модерният творец не трябва да бяга от изразяването на обществено-политическата си позиция, защото огромно предимство на нашето време е, че тя може да бъде чута или видяна и имаме право да я отстояваме.

„Няколко думи за езика” ...По „Невидимият филм” на Жан-Клод Кариер

Езикът винаги е бил актуална тема за анализи, проучвания и тълкувания от страна на учени, от различни сфери. В книгата си „ Невидимият филм” известният френски сценарист и режисьор Жан-Клод Кариер, започва своята творба чрез въвеждане читателите в дълбините на „новия език на 20-ти век”.
Главният проблем съставлява – раждането, развитието и застоите на този модерен език, неговите знаци и универсални кодове за всички, които са „отворени” да разберат посланията му.
Френският кинематографист проследява киното от неговите изначални форми или така нареченият пионерски период на нямото кино. Появата му тогава е предствлявала един радикално нов език, който малко зрители са разбирали без помощ, за което е бил нужен специален човек да обяснява действието на героите, наричан explicador. В първите десет години киното е наподобявало статичните кадри от театъра, където са се разменяли жестове и знаци между героите, но са липсвали звуци и цвят, което експертите са намирали за несъвършенство.
Раждането на истиската форма на новия език се осъществява с изобретяването на монтажа – невидимата връзка на последователност от кадри, която не се използва никъде другаде. Жан-Клод Кариер нарича тази връзка „нов речник и граматика с невероятно разнообразие”. Така истинската радикална новост е „съпоставянето на две движещи се сцени, където едната последователно премахва другата”.
Ранните години на киното са белязани от нямото кино. То не разполага с диалог, нито с вътрешен глас, който да дава индикация за чувствата, бушуващи в актьорите. Така е измислена емпиричната граматика. Тя е напълно приета чак след четвърт век. През 1926г. Жан Епщайн пише за нея:
„ Граматиката на киното е граматика, присъща само за него”, а американският критик Левинсън определя киното като „ най-голямата философска изненада след Кант”.
В езикът на киното използваните специални ефекти бързо се превръщат в конвенционални и международни знаци; универсален код, употребяван навсякъде – отдавна зародила се мечта. За разлика от писането, където думите се подчиняват винаги на един точен код, който трябва да познаваме, за да го разчетем, движещите се образи на екрана, излъчват сигнали чрез изразността на погледа и движенията си. Според Жан-Клод Кариер този език е изграден от образи, звуци, гледни точки, думи, викове, движения, статика, напрежение, чар, болка, забавяне и ускорение, игра, виртуозност, битки, любов, тайни – от всичко, което съставлява ежедневието ни. Той е сложен и всеки го говори по свой начин , чрез своите средства, идеи, стил и дори предразсъдъци.
Като следствие от бързия ритъм, с който се движи векът на промените, развитието на киното, според Жан-Клод Кариер, се сблъсква с много важен проблем. Похватите на почеркът, съставляващи новия език, станали бързо познати, започват да клонят към износване. Така един едва роден език вече отмира, защото всяка изразна форма, която за момент изглежда смела, след трикратна употреба вече е клише.
Френският сценарист търси отговора на този конфликт: „Все пак не може да се измисли нов правопис за всяка книга. Но един език, който открива сам себе си, който се формира, обогатява, не може да се задоволи да повтаря едни и същи елементи...Той трябва, напротив – да се обновява, да се осмелява, да се проваля понякога, казвайки и показвайки.”
Ключът може би се крие именно в това казване – чрез показване; посредством изобилието от визуални образи и знаци, може да се остави по-трайна следа в паметта , отколкото чрез думите и фразите. Само този, който успява да „чете” този ням език, благодарение на въображението си , може да открие разнообразната му граматика и синтаксис.
Когато през 1930 г. ерата на нямото кино е заета от словото, киното се обръща към писателите, музикантите, художниците, архитектите, като всеки допринася с изказа си. То измисля нови професии като оператор, режисьор, монтажист, звукооператор.
В повторението на формите, различния принос на специалистите,обогатяващи невидимия речник по свой начин и ежедневния контакт с публиката, се е формирал и разнообразявал езикът.Той продължава да се променя всеки ден и до ден днешен, по отражение на времената, в които живеем.
Понякога това се явява недостатък. Смесват се техниката с мисъла, емоцията и познанието. Объркват се знаците на промяната с дълбоката същност на филмите. Езикът на киното става все по-технологичен, изказът накъсан (както е в клиповете). Или казано накратко –„ да виждаш без да гледаш, да чуваш без да слушаш”.
Но все пак мнението на Жан-Клод Кариер е, че съвършенният език е мъртъв, не помръдва, не се колебае. А езикът на киното постоянно се разнообразява и търси, дори провалите помагат на развитието му. Има малки моменти на застой, но нито един наръчник по кинограматика – естетически, практически, комерсиален – не издържа повече от десет години. До този момент не съществува стабилизирана и ясна кинематографична граматика.
ХХ в. е свидетел на изобретяването на един нов език и всеки един ден до сега става свидетел на неговите метаморфози. Жан-Клод Кариер е възхитен от този език – способен да каже всичко. Той казва: „ да участваш, макар и само като зрител, в това постоянно усъвършенстване, ми изглежда уникално явление, разгорещило семиолози, психолози, социолози и антрополози.” За френският кинематографист, езикът на киното е всеобщ и всеки може да се докосне до движенията, изработването, повторенията, отклоненията и засечките му. Киното е уникално не само с езика си, но и чрез елементите си; то изобретява акцентите, екзалтациите, тъгата, нови форми на страх. Кариер се надява, че то помага на хората да открият в себе си непознати до този момент чувства, а неговите специфична техника и език, позволяват „открития, които се отразяват – без да си даваме сметка – върху всичко останало, може би и върху личното ни поведение.”
Както всичко в живота ни, киното ни отпраща към самите нас, към емоциите, тревогите, ежедневието ни. Понякога то формира модата на нашите облекла, идеали и стил на живот. Езикът на киното е навлязъл при нас от най-примитивните си форми до самата област на мисълта, философията. Създателите на киното ни представят реалността на своето време , което също е и наше, използвайки най-различни елементи от езика на това велико изкуство.
И ако някои не се съгласи ,че при киното може да става дума за реалност, трябва да се замисли за огромната манипулация върху много области в нашето реално съществуване и киното като един вид негова проекция. В „Невидимият филм” геният на Жан-Клод Кариер ни доближава до същността на киното, неговата структура, тайни, върхове и падове, кара ни да се замислим как приемаме и как се адаптираме към света, в който живеем.

И една торта за феновете на модата... на мен лично ми е трудно да повярвам, че това е торта

Cake& Colour

Има неща, които винаги ни зареждат с настроение. Определено сладкото и шарените, жизнерадостни цветове принадлежат към тази катерогия!
А изкуство може да се създава под всякакви форми. Вчера една приятелка ми показа този уникален сайт за торти и затова реших да го споделя с всички. Мен лично би ме било жал да изям такова изящно сладкарско изделие :)

http://www.pinkcakebox.com/

„Съвременното изкуство и мястото му в моя живот”

„Ние се раждаме със сетивните възприятия, свойствени на определена епоха. Ние не сме властни над нашето творчество. То е вън от нашата воля.” Тези думи на Матис с точност илюстрират как всяка една епоха създава характерно за нея изкуството, което макар отличаващо се със специфичната за времето си индивидуалност, е част от едно цяло и го допълва по неповторим начин.
Съвременното изкуство е динамично като действителността, в която живеем. То е като хамелеон – от най-авангардни и скандални творения, до класически подходи; от изчистени форми, до детайлна барокова моделировка. Изобразителното изкуство на съвремието е в тясна връзка с почти всички видове изкуства – мода, индустиален и графичен дизайн, фотография, архитектура, музика и т.н. Времето, в което живеем е толкова глобално, че обобщава всичко в една система от цветове, форми, звуци и идеи. Време на свобода и индивидуализъм, точно каквото е и изкуството – всеки творец се стреми да създаде оригинална творба, несътворена до сега. Изкуство има както за ценителите, така и за обикновените хора –всеки може да открие творбата, която ще го развълнува. За мен изкуството заема не само важно място, то е вдъхновението на моя живот!
Изкуството е магия, под чието влияние попаднеш ли, оставаш омагьосан завинаги. Майка ми е художничка и от най-ранните си години съм била свидетел на творческия процес, заобиколена от картини и възпитавана да виждам и ценя естетиката навсякъде около себе си. Изкуството преобрази светогледа и ценностната ми система, залегна във възприятията ми, стана част от самата мен.
Когато реших да се занимавам с изобразително изкуство, то беше просто приятно увлечение и имах желание да доразвия таланта си. Не подозирах каква роля ще изиграе в изграждането ми като личност. В един момент осъзнах как всичко красиво, виждам изобразено в светлини и сенки, цветове и щрихи. Разбрах, че мога да тълкувам историята на човешкия живот, отразена в чертите на лицето на всеки човек и да предавам неговата душевност или настроение върху лист хартия. Научих се да виждам естетиката навсякъде около себе си и да се гнетя, когато е нарушена нейната хармоничност.
Ако трябва да анализирам как виждам съвременното изкуство в моите творби, ще ми е доста трудно да обобщя. Първо, защото съм твърде млада и в голяма част от картините си съм била повлияна от академичния подход по време на обучението ми. Второ, защото творчеството се оценява по-обективно, когато е минало известно време от създаването му. И трето, като една динамична личност, търсенията ми често бягат от едната крайност в другата, за да открия по-добре и самата себе си чрез изкуството.
В нашето съвремие, когато всичко е създадено, творците търсят нетрадиционен, различен и актуален начин да изразят себе си. Трудно е да привлечеш вниманието и да бъдеш оценен, когато живееш в свят, в който актуалното днес, е история утре. Хората искат да виждат творческия процес, за да се чувстват съпричастни на това изумително дело. Прекрасен начин за това е хепънинга, при който художникът създава своето творение пред очите на публиката си. Този съвременен начин на творчески акт сближава двете страни на визуалната комуникация, прави изкуството на художника по-откровено и разбираемо за хората, а и предизвикателството е голямо. Имала съм удоволствието да участвам в хепънинг преди няколко години. Група млади художници имахме за цел да придадем колорит и настроение на улицата пред една художествена галерия. Изумително е какви идеи ражда въображението в такива моменти.
Най-удивителното при изкуството е, че всички негови разновидности, форми и стилове, са в тясна взаимовръзка, допълват се и се доусъвършенстват. Изобразителното изкуство навлиза в модата, чрез рисуването върху тъканите, бутиковите бижута и аксесоари, щтампите, които често изобразяват картини в стил сецесион. Напоследък изключителна популярност в модата добива и зародилият се в средата на 20-ти век., в Англия, стил- попарт.
Характерно за него е, че масовите продукти , придобиват уникална стойност; разликата между елитна и масова култура е заличена. Медиите и рекламата са сред предпочитаните теми в попарта - изкуство, което представя консуматорското общество с ирония и остроумие. По тази причина може би разцвета си достига през 60-те години в САЩ:
„ Попартът е любов, защото приема всичко. Попартът прави фурор. Той е американската мечта – оптимистичен, щедър и наивен...!” (Робърт Индиана)
Попартът е благоприятен стил за индустриалния, модния дизайн и за рекламата. Той грабва със своя колорит, графичния подход в линиите и петната. Затова много дизайнери в наши дни се вдъхновяват от това течение в изобразителното изкуство и го претворяват в различни форми и материи.
Модерното изкуство, като че ли не изпуска нищо от погледа си, опитва се да се докосне до всичко и да го пресъздаде през своята призма.Футуризмът отправя търсенията си към динамичното развитие на техническата цивилизация, експресионизмът към вътрешната същност на явленията, декоративният израз при фовизма е станал водещ принцип в съвременния плакат, геометричният подход в кубизма е вдъхновение за много съвременни архитекти.
Също така много характерно за съвременните художници и творците от миналия век са символите и знаците в творбите им. Изкуството става абстрактно, по-трудно разгадаемо, по-скандално, идеята не е изложена на показ. Няма как влияние за тези по-задълбочени търсения да не оказва силното развитие на психологията, чиито търсения вече са на база подсъзнание и семиотиката – науката на знаците и символите. Въпреки древният произход на символите, те се свързват със съвременнното изкуство, защото също като него нямат за цел натуралистично изобразяване на предмета чрез знака. Доближават се до абстрактното изкуство, когато то е искрено и съдържа истинско послание, когато представлява тържество на несъзнателното пред съзнателното, на дълбинната психология пред класическата.
Така изкуството на съвремието може да се възприеме като една глобална мрежа, където всяка нишка е от съществено значение за съседните, които си взаимстват и допълват своя интензитет, мрежа която обхваща огромен диапазон от възможности. В ерата на новото време, като че ли всичко е позволено. Вдъхновение за изкуството могат да станат най-невъобразими форми, контрастиращи сюжети или липса на такива. В съвременния свят черното платно или чисто белият лист също се наричат изкуство и то не без липса на послание. А послания всякакви, с разностранни тълкования. Важното е да имаме очи да виждаме изкуството и душа да го усещаме.

What makes people happy?

What makes people happy?

Happiness is one of the main aims in our life. People often ask themselves: “What make me happy? What does happiness mean to me?”
Everybody is different and because of that reason there are different kinds of happiness.
Some people are happy when they enjoy good health in mind and body. Others want to have a lot of friends, loving marriage or just real love. Third reason of happiness can be having enough money, a glory, a social status, a good job or a big house. Many simple things will make person happy if he wants to be. It can be a beautiful song, some favorite man or a pet, a nice picture, a warm hug or a kiss, a delicious food, a gain success.
Sometimes we forget the simple things like these. People take them for granted! So, people begin to seek for happiness in things which they don’t have and this makes them unhappy.
Because of that I think children must be the only who know what is the real happiness. They see it everywhere.
For me happiness means to be with people who I love, for example my family, my friend, the favorite man. Also it means to fight for my dreams and aims, to seek for myself, to do well with everything. The happiness means to me to can see how much it is worth and to go for it.
Everybody wants to be happy. Although some people think they have never been or won’t be happy. But I am absolutely convinced that happiness is in ourselves and we just find it!

Надписа на надгробната плоча на Рафаел:

"Тук почива Рафаел, от когото великата природа се уплаши, че я задминава, докато беше жив, а когато умря, че и тя умира с него."

Тези слова винаги са ме впечатлявали много, затова реших да ги споделя...

Анализ на "Синкстинската мадона"

“Сикстинска мадона“ е еднo от най-известните произведения на италианския художник Рафаело Санти, който твори в разцвета на Ренесанса, редом с Леонардо да Винчи и Мекеланджело Буонароти. Запознава се с тяхното творчество във Флоренция, като през този период става известен като “художник на мадони”, защото се посвещава на рисуването им. Картината обединява търсенията на италианския художник в тази област.
“Сикстинска мадона” е нарисувана за манастирската църква “Св. Сикст”, в Пиаченце, през 1513-1514год. Създадена във времето на зрелия ренесанс творбата внушава висша форма на човечност, въпреки своя религиозен сюжет – Девата слиза от небесата, носейки на ръце сина божи, за да го срещне с хората, чиито грехове ще изкупи. Акт на жервоготовност е изписан по лицето на майката, обгърнала детето си с нежност. Горда и печална, тя идва към нас и същевременно е толкова недостъпна, извисена над всички. В тази картина няма земя и небе, има само облаци. Рафаело е използвал умело въздушната перспектива, но като че пространството не расте в дълбочина, а извира от дълбочината към нас.
Рафаело е решил творбата в триъгълна композиция, като в центъра и седи мадоната, а в двата края – Св.Сикст и Св.Варвара. Така пространството е идеално балансирано. Светиите са в позиция на преклонение пред женската фигура, похват често използван в изкуството на ренесанса, за да се насочи вниманието към доминиращата фигура в произведението. Художникът затваря и уплътнява пространството в долната част с две ангелчета, характерни за картините с религиозна тематика през периода. Те са изобразени на ръба на творбата като връзка между небето и земния свят. Рафаело използва долен ракурс, за да се създаде усещане за величествения образ на Богородица. Ако картината се разглежда триизмерно, фигурите са завъртяни в кръг, носещ божествена символика.
Мадоната е разположена в центъра на композицията, но нейното тяло не е в пълен фас, а леко обърнато на ляво. По този начин ръцете и, държащи младенеца, попадат в златното сечение. Не случайно, в силна точка са разположени и ръцете на Св. Сикст. Неговият жест е важен акцент, който красноречиво сочи пътят на Божията майка и младенеца – от небесата към хората. Облаците, като че излизат от рамката и градят пътя, който вече е предначертан, затова олекотеното пространство в долният десен ъгъл е важно не само, от композиционна гледна точка, но и от идейна.
Фигурите не са статични, движенията и жестовете,създават усещане за динамика, подсилена и от развятия плащ на Девата.
Майсторски художникът работи с похватите на въздушната перспектива чрез светлината в задния фон. Тя подпомага излизането на преден план на мадоната и допринася за божественото усещане, което носи творбата. Друг похват, който Рафаело е използвал, за да подсили доминиращата фигура на майката, носеща младенеца, са разтворените завесите в задния план. Те правят излюзията за въздушност почти достоверна.
Цветовете, които майсторът е използвал са наситени, но ненатрапчиви и пастелни. Червеното, синьото, тютневото зелено и златното, които преобладават в облеклата, внушават тържественост и царствена осанка на фигурите.
“Сиктинска мадона” на Рафаело няма аналог с друго негово произведение. С всеки художествен способ той е насочил вниманието ни към Божията майка, изграждайки представата на своето време за Мадоната. Творбата съчетава религиозните идеи, философското съдържание и художественото съвършенство в едно неделимо цяло. Италианският художник е успял да пресъздаде един класически библейски сюжет по неповторим начин, през призмата на майчините емоции, където религиозното е прерастнало в нещо дълбоко и човешко.

За дрехите и въображението...

Стари дрехи?! Мислите да ги изхвърляте?!
С малко въображение, може да сътворите чудеса и да направите облеклото си уникално и авангардно:)
Това са няколко мои идеи, които съм осъществила...

За малките неща...

Понякога малките неща са тези, които са истински красиви и съвършени. Ако се научим да ги виждаме, животът ни винаги ще е по- колоритен...

Sometimes the little things are the most important. If we can see them, our life will be more colourful...

За слепотата - физическата и духовната

Какво означава да бъдеш сляп и какво – да бъдеш зрящ? Хората често виждат само това, което искат и пренебрегват голяма част от заобикалящата ги действителност. Да затвориш сетивата си и да се ограничиш духовно е много по-страшно от физическата слепота. Затова, ако човек се вгледа в душата си – бил той зрящ или сляп, ще се освободи от собствените си окови, за да поеме по пътя на личното си проглеждане.
Понякога животът ни поставя пред изпитания и страдания, които са нашия път към постигане на щастието и духовната хармония. Ако имаме смелостта да поемем по този път, тъмната страна на слепотата отстъпва пред светлата, безценния дар измества наказанието, превърнало се в спомен. Душата става много по-зряща и чувствителна за малките чудеса около нас.
В модерния век, в който пребиваме, сме заобиколени от всякакъв вид визуализации, знаци, образи и картини, които трябва да ни образоват, да ни напътстват, да ни доставят удоволствие и т.н. Живеем в свят наситен със звуци, образи и цветове и никога не се замисляме какво щяхме да правим, ако бяхме лишени от всички тези привилегии, ако тази система някъде беше прекъсната. Ако живеехме в мрак и образи, които се размиват в пространството като призраци.
Сигурно е невъобразима трудност целият този свят от образи да живее единствено в собственото ти въображение. Но човешката сила да се се бори срещу препятствията има невъобразими възможности, ако и позволиш.
В своето есе “Слепотата” например слепият аржентински писател Хорхе Луис Борхес споделя: “Слепотата не бе за мен пълно нещастие, не трябва да бъде гледана патетично... Да си сляп, има своите предимства... Слепотата е дар.” На нея писателят гледа като на източник на вдъхновение, като на нещо, случило му се с определена цел. Той я смята за страдание, но и за благословия. За Борхес слепотата е наказание може би само дотолкова, доколкото е носител на спомена за първия момент от живота му, прекаран в мрак, но е преди всичко дар, защото решението му да не се предава, да продължава да живее и да се стреми към щастието е запалило в него огън, който е превърнал първия страшен миг на слепота в последен и е разкрил пред него безкрайните хоризонти на душевното познание.
Слепотата ни, било то физическа или духовна, винаги е била, е, и ще бъде едновременно наше наказание и наш дар, чието отношение определяме ние самите.
А душата и човешкото съзнание са толкова дълбоки, че ако ги освободиш можеш да живееш в свят пълен с много повече и по-ярки цветове, в свят с изкючително отличителни образи и много по-силни звуци. Да, вероятно цветовете ще се различават от тези, които ние виждаме с очите си, защото те ще са изградени от въображението, което е необятно. Имаше филм, в който незрящо момиче питаше приятеля си, какъв е цвета на вятъра. Невероятно нали?

Едни очи, една душа, едно сърце...

Имаше едни очи и те бленуваха, те съзерцаваха, те плачеха...
Бляновете – всякакви!
Съзерцанието – винаги!
Плачът – истински!
Бленуваха за други две очи...
Съзерцаваха състояния, чувства, емоции...
Плачеха, защото бяха тъжни...
Плачеха, защото бяха изпълнени със щастие...
Плачеха, защото това ги правеше по красиви...

Имаше една душа и тя се страхуваше, тя се бореше, тя живееше...
Страховете – всякакви!
Борбата – винаги!
Живота – истински!
Страхуваше се да не загуби това, което беше най-ценно за нея...
Бореше се да го съхрани...
Живееше, защото имаше смисъл...
Живееше, защото трябваше да го открие...
Живееше, защото си заслужаваше...

Имаше едно сърце и то се вълнуваше, то даваше живот, то обичаше...
Вълнения – всякакви!
Даваше живот – винаги!
Обичаше – истински!
Вълнуваше се от всичко, което го караше да се чувства живо...
Даваше живот, защото обичаше да се раздава...
Обичаше, защото едни очи се бяха изгубили в други...
Обичаше, защото две души се бяха слели в една...
Обичаше, защото две сърца биеха като едно...

МАРШРУТКИТЕ – транспорт на ужасите за 1.50 лв

Не са ти необходими много време и пари, за да изживееш нещо екстремно. За “скромните” 1,50лв, редовните пътници на маршрутните таксита в София имат тази превилегия всеки път, когато изберат този вид транспорт. Казвам “скромните”, защото струва ли си, това да е цената на ежедневното не само неприятно, но и опасно изживяване.
Пътниците – наблъскани като картофи в щайга, без билет който гарантира тяхната застраховка при инцидент, ако не дай си Боже стане такъв. Заслужават ли гражданите такова отношение и кой е виновен? Частниците, които въртят този бизнес или общината, която не може да осигури качествен градски транспорт?
Описана в детайли, тази на пръв поглед незначителна част от ежедневието, по скоро би изглеждала като трилър, отколкото като скучна история…
Надвечер, пиков час, чакам поредната маршрутка, която очевидно закъснява заради трафика. Точно на прага на отчаянието ми, тя се задава...претъпкана до толкова, че ако вратата се отвори в движение, хората ще изпадат. Вдигам ръка да я спра, защото уви – бързам, но тя не спира, подминава ме, тъй като графика е по-важен, а аз трябва да седя още 20 минути на улицата.
Премръзнала и изнервена – чакам за следващата, тя идва не по-малко претъпкана, но този път спира, защото шофьорът не се интересува от пътуващите, които отзад едва дишат, залитат постоянно, заради спирачките, които набива по-силно от учебен шофьор. А той си пуши най-блажено и говори по телефона с колегите, за да обсъди с тях графика и “тъпанарите” от другата линия маршрутки, които най-нагло ще му отнемат клиентите.
Богомолци – така наричат себе си голяма част от пътниците в този транспорт на ужасите. Всеки се прекръства на ум, с надеждата да стигне жив и здрав.
А инциденти не липсват, много са случаите на хора, които се удрят някъде борейки се да запазят равновение. Да не говорим за ситуациите, в които шофьорът потегля още преди някой да се е качил или слязъл от маршрутката, защото отново ГРАФИКЪТ е по-важен от човешкия живот. А ако някой се осмели да направи забележка, от предната седалка се чува яко мърморене, псувни и коментар от рода на: “Кат’ не ти харесва, не се вози”!
И наистина защо пътнците се подлагат на този риск ежедневно?
Да, маршрутките наистина пестят много време и разтоварват градския транспорт. Много хора нямат друг избор, ако искат да стигнат навреме на своето работно място. Вместо да сменят два или три вида автобусни или трамвайни линии, за 1,50 лв. пътниците могат да стигнат от единия край на града до другия. В момента цената на маршрутките е предимство за тях, защото градският транспорт с билетче от 1 лев се явява скъп, ако се налага смяна на повече линии.
Редно е да се отбележи, че има шофьори на маршрутки, които поздравяват с “Добър ден” и “Довиждане”, някои от тях дават билети и карат внимателно. За съжаление те са изключение от правилото на неблагоприятните фактори.
Маршрутните таксита са в меко казано неприемливо състояние. Половината от тях нямат пожарогасители, мръсни са, повечето не разполагат с условия за хора в неравностойно положение, всяка кола е счупена и въпрос на време е да се разпадне в движение. Пътниците са изложени на постоянен риск. Като се започне от нараняване, задушаване, та чак до опасност от бъбречна криза и то без единствената си застраховка – билетче, защото всяко недадено е допълнителен доход за шофьора, пари, които слага директно в джоба си.
Относно правилата за движение на пътя – такива просто не се спазват. Най-безцеремонно се кара дори по тротоарите, спира се на забранени места, застрашавайки по този начин живота на другите лица на пътя. А полицаите просто вдигат рамене...
Няма правила, всичко е само бизнес! За да бъде един бизнес качествен, трабва да има конкуренция на пазара. В конкретния случей, такава съществува, но тя е привидна.
Булшинството от собствениците на тези фирми притежават частен бизнес и в други сфери на икономиката и търговията. Според задълбочената проверка на в."БАНКЕРЪ" между лидерите на пазара на маршрутни превози има много интересни връзки, което от само себе си говори за монополизъм. А достовен източник показва, че месечните приходи възлизат на около 2,5 млн. лв, които си поделят няколко фирми. Коментара е излишен...
А проблемите на този процъфтяващ бизнес се прехвърлят от една институция на друга – Столична община, Министрество на финансите, Държавна автомобилна администрация и КАТ стават безмълвни наблюдатели на случващото се.
И като всичко друго в тази държава ние трабва да се примирим, докато чакаме някой да се сети, че гражданите имат права и заслужават по-добри и безопасни условия за живот. До тогава единственото, което ни остава е да се надяваме да оцелеем…

Изкуството като култура

Да дадеш определение на изкуството е като да дефинираш любовта. Изкуството съществува откакто е създаден човека, защото естествена културна необходимост на хората е да създават творчество, да изобразяват религиозните, социални и битови ритуали. То е мярка, по която се съди за развитието на едно общество, но и културното наследство, което оставя след себе си. Чрез изкуството съдим за развитието на древните цивилизации, обхождаме целия свят и научаваме за културата на народите – техните тайни, ритуали, религия, идеология. Изкуството е една културна история, която се гради от хилядолетия и ни дава отговори, които другаде не можем да открием, история – която градим и до днес.

Една от най- важните функции на културата- това е изкуството във всичките му прояви. Навсякъде където се заражда култура, се е породило и изкуство. Някои от най-примитивните култури нямат религия или митология, но имат изкуство, било то и върху сечива, пещерни рисунки и др. Затова за него се смята, че е същност на човешкия живот, свидетелство за съществуването на такъв. Дори най- добре развитото във военно или икономическо отношение общество е бедно в сравнение с най- примитивното племе, състоящо се от хора на изкуството. Растежът му, говори за млад и деен дух, а вулгаризирането му за упадък на културата.

Това довежда до извода, че изкуството е водещо в културната традиция. Ако не е съществувало то, е нямало да имаме представа за живота на пещерните хора и другите древни народи. А бъдещите поколения, ще съдят по изкуството , което се създава сега. Културата се възприема като икономически растеж, социална организация, установяване господство на рационалното мислене, овладяване на природата благодарение на науката. Изкуството не е практично, то просто представлява нематериални форми на въображението, но е източник на всяко проникновение и всички истински убеждения и идеи. Въображението е най- старата черта на съзнанието, която е много по човешка от дискурсивния разсъдък, защото е извор на мечтите, разума и религията.

Това влияние на изкуството върху живота на хората показва защо в период на разцвет в изкуството, се стига до културен напредък, формира се нов светоглед, начин на чувстване, а това поставя начало на нова културна епоха. Изкуството дава естетически усет на хората, помага им да забелязват и запечатват в съзнанието си красотата от заобикалящия ги свят, прави живота изпълнен с чувство и емоция. За него трябва да се грижим, така както поливаме цвете, защото то е духовния отпечатък на нашия живот.