Езикът винаги е бил актуална тема за анализи, проучвания и тълкувания от страна на учени, от различни сфери. В книгата си „ Невидимият филм” известният френски сценарист и режисьор Жан-Клод Кариер, започва своята творба чрез въвеждане читателите в дълбините на „новия език на 20-ти век”.
Главният проблем съставлява – раждането, развитието и застоите на този модерен език, неговите знаци и универсални кодове за всички, които са „отворени” да разберат посланията му.
Френският кинематографист проследява киното от неговите изначални форми или така нареченият пионерски период на нямото кино. Появата му тогава е предствлявала един радикално нов език, който малко зрители са разбирали без помощ, за което е бил нужен специален човек да обяснява действието на героите, наричан explicador. В първите десет години киното е наподобявало статичните кадри от театъра, където са се разменяли жестове и знаци между героите, но са липсвали звуци и цвят, което експертите са намирали за несъвършенство.
Раждането на истиската форма на новия език се осъществява с изобретяването на монтажа – невидимата връзка на последователност от кадри, която не се използва никъде другаде. Жан-Клод Кариер нарича тази връзка „нов речник и граматика с невероятно разнообразие”. Така истинската радикална новост е „съпоставянето на две движещи се сцени, където едната последователно премахва другата”.
Ранните години на киното са белязани от нямото кино. То не разполага с диалог, нито с вътрешен глас, който да дава индикация за чувствата, бушуващи в актьорите. Така е измислена емпиричната граматика. Тя е напълно приета чак след четвърт век. През 1926г. Жан Епщайн пише за нея:
„ Граматиката на киното е граматика, присъща само за него”, а американският критик Левинсън определя киното като „ най-голямата философска изненада след Кант”.
В езикът на киното използваните специални ефекти бързо се превръщат в конвенционални и международни знаци; универсален код, употребяван навсякъде – отдавна зародила се мечта. За разлика от писането, където думите се подчиняват винаги на един точен код, който трябва да познаваме, за да го разчетем, движещите се образи на екрана, излъчват сигнали чрез изразността на погледа и движенията си. Според Жан-Клод Кариер този език е изграден от образи, звуци, гледни точки, думи, викове, движения, статика, напрежение, чар, болка, забавяне и ускорение, игра, виртуозност, битки, любов, тайни – от всичко, което съставлява ежедневието ни. Той е сложен и всеки го говори по свой начин , чрез своите средства, идеи, стил и дори предразсъдъци.
Като следствие от бързия ритъм, с който се движи векът на промените, развитието на киното, според Жан-Клод Кариер, се сблъсква с много важен проблем. Похватите на почеркът, съставляващи новия език, станали бързо познати, започват да клонят към износване. Така един едва роден език вече отмира, защото всяка изразна форма, която за момент изглежда смела, след трикратна употреба вече е клише.
Френският сценарист търси отговора на този конфликт: „Все пак не може да се измисли нов правопис за всяка книга. Но един език, който открива сам себе си, който се формира, обогатява, не може да се задоволи да повтаря едни и същи елементи...Той трябва, напротив – да се обновява, да се осмелява, да се проваля понякога, казвайки и показвайки.”
Ключът може би се крие именно в това казване – чрез показване; посредством изобилието от визуални образи и знаци, може да се остави по-трайна следа в паметта , отколкото чрез думите и фразите. Само този, който успява да „чете” този ням език, благодарение на въображението си , може да открие разнообразната му граматика и синтаксис.
Когато през 1930 г. ерата на нямото кино е заета от словото, киното се обръща към писателите, музикантите, художниците, архитектите, като всеки допринася с изказа си. То измисля нови професии като оператор, режисьор, монтажист, звукооператор.
В повторението на формите, различния принос на специалистите,обогатяващи невидимия речник по свой начин и ежедневния контакт с публиката, се е формирал и разнообразявал езикът.Той продължава да се променя всеки ден и до ден днешен, по отражение на времената, в които живеем.
Понякога това се явява недостатък. Смесват се техниката с мисъла, емоцията и познанието. Объркват се знаците на промяната с дълбоката същност на филмите. Езикът на киното става все по-технологичен, изказът накъсан (както е в клиповете). Или казано накратко –„ да виждаш без да гледаш, да чуваш без да слушаш”.
Но все пак мнението на Жан-Клод Кариер е, че съвършенният език е мъртъв, не помръдва, не се колебае. А езикът на киното постоянно се разнообразява и търси, дори провалите помагат на развитието му. Има малки моменти на застой, но нито един наръчник по кинограматика – естетически, практически, комерсиален – не издържа повече от десет години. До този момент не съществува стабилизирана и ясна кинематографична граматика.
ХХ в. е свидетел на изобретяването на един нов език и всеки един ден до сега става свидетел на неговите метаморфози. Жан-Клод Кариер е възхитен от този език – способен да каже всичко. Той казва: „ да участваш, макар и само като зрител, в това постоянно усъвършенстване, ми изглежда уникално явление, разгорещило семиолози, психолози, социолози и антрополози.” За френският кинематографист, езикът на киното е всеобщ и всеки може да се докосне до движенията, изработването, повторенията, отклоненията и засечките му. Киното е уникално не само с езика си, но и чрез елементите си; то изобретява акцентите, екзалтациите, тъгата, нови форми на страх. Кариер се надява, че то помага на хората да открият в себе си непознати до този момент чувства, а неговите специфична техника и език, позволяват „открития, които се отразяват – без да си даваме сметка – върху всичко останало, може би и върху личното ни поведение.”
Както всичко в живота ни, киното ни отпраща към самите нас, към емоциите, тревогите, ежедневието ни. Понякога то формира модата на нашите облекла, идеали и стил на живот. Езикът на киното е навлязъл при нас от най-примитивните си форми до самата област на мисълта, философията. Създателите на киното ни представят реалността на своето време , което също е и наше, използвайки най-различни елементи от езика на това велико изкуство.
И ако някои не се съгласи ,че при киното може да става дума за реалност, трябва да се замисли за огромната манипулация върху много области в нашето реално съществуване и киното като един вид негова проекция. В „Невидимият филм” геният на Жан-Клод Кариер ни доближава до същността на киното, неговата структура, тайни, върхове и падове, кара ни да се замислим как приемаме и как се адаптираме към света, в който живеем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар